Уругвай се превърна в една от най-обсъжданите държави в света, що се отнася до политиките за употреба на канабис. През 2013 г. южноамериканската страна стана първата, която легализира изцяло производството, продажбата и консумацията на канабис под контрола на държавата. Какво точно предприе Уругвай, какви уроци можем да извлечем от неговия пример и доколко този модел служи като вдъхновение за останалите?

1. Как започна всичко?

Ключова фигура в процеса по легализация беше тогавашният президент Хосе Мухика. Под ръководството на лявоцентристкото правителство на Мухика, Уругвай се впусна в политически експеримент, подкрепен от желанието да се редуцира престъпността, свързана с нарко-картелите, и да се осигури безопасност за потребителите. Логиката: ако държавата контролира пазара, нелегалната търговия ще намалее, а регулацията ще позволи по-добър контрол над качеството и достъпа до канабиса.

Въпреки първоначалните опасения, държавното ръководство настояваше, че престъпната дейност, свързана с наркотиците, представлява по-голям проблем от самата употреба на канабис. Затова през декември 2013 г. парламентът окончателно одобри закон, позволяващ пълен контрол на държавата върху производството и продажбата на растението.

 

2. Моделът на Уругвай

След приемането на закона през 2013 г. регулациите бяха постепенно въведени, за да се осигури плавен преход:

    1.    Държавен лиценз и контрол върху производството: Правителството предоставя лицензи на определени фирми, които отглеждат канабис за медицински и рекреационни цели. По този начин се избягва свободното масово култивиране без проследимост.

    2.    Регистрирани потребители и ограничения: За да закупува канабис легално, всеки уругваец (над определена възраст) трябва да бъде регистриран в националната система. Това позволява стриктен контрол – има лимити за максимално месечно количество, което всеки може да придобие.

    3.    Продажба в аптеки: Вместо да се въвеждат специализирани „канабис магазини“, правителството реши продажбата да се осъществява през аптечната мрежа. Идеята е процесът да се асоциира с контролирана медицинска среда, а не с развлекателна индустрия.

    4.    Домашно отглеждане и канабис клубове: Гражданите имат право да отглеждат до определен брой растения вкъщи за лична употреба, а групи от хора могат да се организират в „клубове“, където колективно отглеждат канабис. Отново се прилага регистър и надзор, за да се предотврати надвишаване на позволените количества.

 

3. Какво се случи след легализацията?

 

Първоначалните опасения бяха, че Уругвай ще се превърне в „рая на канабиса“ за туристите. Правителството обаче забрани продажбата на канабис на чужденци и въведе множество административни и бюрократични процедури, които ограничиха масовия достъп. Целта винаги е била „нормализация“, но не и свободна експлоатация.

 

В първите години след легализацията нелегалният пазар не изчезва моментално, но започва да намалява. Същевременно, статистиката показва, че голяма част от потребителите предпочитат да отглеждат растенията сами или да членуват в клубове, където разходите са по-ниски и качеството е предвидимо.

 

Според някои проучвания престъпността, свързана с нарко-картелите, бележи спад – фактор, който правителството си поставяше като основен. Също така потребителите, които имат достъп до легален канабис, са по-склонни да споделят проблеми, свързани с употребата, и да потърсят помощ или медицински съвет.

 

4. Критики и предизвикателства

 

Моделът на Уругвай не е лишен от критики. Някои смятат, че строгият държавен контрол и свързаната с него бюрокрация отблъскват част от потребителите, които предпочитат пазара „без документи“. Други твърдят, че канабисът, произвеждан от лицензираните фирми, не винаги отговаря на предпочитанията (като разнообразие от сортове или ниво на ТХК/КБД).

 

Съществува и политически риск. Смяната на правителствата може да промени политиката към канабиса, въпреки че изглежда, че голяма част от обществото подкрепя настоящия модел. Въвеждането на по-леки или по-строги регулации зависи от политическата воля, което прави системата все още неустойчива на дългосрочен натиск.

 

5. Какво можем да научим от Уругвай?

    •    Държавна регулация с конкретна цел: Фокусът трябва да пада върху намаляване на престъпната дейност и осигуряване на безопасност за гражданите.

    •    Прозрачност и регистри: Регистрацията позволява ясно проследяване на количеството, което всеки потребител получава, и помага при анализа на въздействието на политиката.

    •    Гъвкавост на законите: Легализацията не означава липса на правила. Ограниченията, лицензирането и контролът гарантират, че процесът се следи отблизо.

    •    Постепенно въвеждане и наблюдение: Вместо внезапна промяна, Уругвай приложи закона поетапно, за да може властите да коригират политиките в движение и да отговорят на евентуални проблеми.

 

Заключение

Уругвайският модел на легализация на канабиса е уникален експеримент, който постави страната в светлината на прожекторите. Въпреки различните предизвикателства, основната идея – да се намали контролът на организираната престъпност върху пазара и да се подобри безопасността за потребителите – до голяма степен се счита за успешна.

Други държави, които обмислят или вече са предприели стъпки към легализация, гледат към Уругвай с интерес: какви грешки да избегнат и какви положителни практики да адаптират. Макар „урокът на Уругвай“ да не е универсално решение за всяко общество, той показва, че преструктурирането на наркополитиката може да се осъществи по контролиран и отговорен начин, който да има положителни ефекти както в социален, така и в икономически план.